РАЗУ̀МНИК1 и (остар.) РАЗУМНЍК1, мн. -ци, зват. разу̀мниче и (остар.) разумнѝче, м. 1. Остар. Разумен, умен човек; умник. И той [Омир] стар разумник, той дума токо-речи вредом повече, отколкото трябува да каже, и са вижда нетърпелив да нарежда сичко, щото знае. Ив. Богоров, КП, 1875, кн. 5, 14-15. И котарако отишъл повън да се мие с крак по главана. Тия [хората] повикали Стоян разумника: „Стояне, ела ни кажи защо вика така котарака?“ СГ, 1894, кн. 1, 457. Разумниците са викали блазе Платону, че го [Омир] е изгонил из своята народна управа. Ив. Богоров, КП, 1875, кн. 4, 14. Тръгнале по-натата [нататък] и виделе едно зърно грозде. – Какво е това, разумниче Петре? Той им рекал: – Море, това е гяволско око! Нар. прик., БНТв Х, 234.
2. Разг. Подигр. Човек, който не проявява ум, разум; умник, хубостник. Остави ги тези разумници, нека правят каквото искат.
РАЗУ̀МНИК2, мн. -ци, след. числ. -ка, м. В средновековната книжнина – вид съчинение, организирано под формата на въпроси и отговори, в което се дават сведения за събития и явления от областта на библейската история, астрономията, географията и др. В различни преписи тоя апокриф има различни по брой и каквина въпроси и носи различни имена. Една част от него заедно с „въпроси от колко части бе съставен Адам“ се среща като особена редакция, па носи надслов и „разумник“. Ал. Теодоров-Балан, БЛ [еа].