РА̀СО, мн. раса̀, ср. Връхна черна дреха на православни духовници, широка и дълга, покриваща цялото тяло от врата до петите, включително и ръцете, която те носят извън богослужение. Най-много нервиран беше попът. Той сновеше като бесен из селото, развяваше широкото си расо. Кр. Григоров, Р, 60. Дневният светлик .. осветляваше бледото изпито лице с дълга бяла брада, която прикриваше голяма част от гърдите на стареца, облечен в бедно монашеско расо. Ив. Вазов, Съч. ХІІІ, 39. Между чалмите и кирливите фесове са надигна един свещеник .. с дълго черно расо. З. Стоянов, ЗБВ ІІІ, 240. Тънка и нежна, въпреки расото, тя [сестра Евгения] минаваше покрай него с плавната си походка, прилична на черна птица всред пъстрите дрешки на децата. Ст. Дичев, ЗС ІІ, 288.
◊ Обличам расото. Ставам духовник, покалугерявам се или се запопвам. Васил трябваше да облече расото и да стане дякон Игнатий. Ст. Дичев, ЗС І, 259. Тя се покорила с готовност на бащината си воля и сама изказала желание да облече расото. Ив. Вазов, Съч. ХХІ, 57. Хвърлям (свалям, събличам) расото. Разкалугерявам се или се разпопвам. — И ти имаш деца, и те пият вода от този кладенец. Хайде, хвърляй расото! К. Видински, НСП, 9. К ъ н ч о: — Ако сваля расото? Г а н ч о: — Я направи тая дивотия и тогава ще видиш де зимуват раците. Както си мързелив и непохватен, па и никаква професийка нямаш, ще пукнеш от глад. В. Нешков, П, 171. Га зачу [калугерът] тебе, Латино, / писмо покъса, / писмо покъса, Латино, / расо съблече. Нар. пес., СбНУ ХLVI, 211.
— От гр. ράσο.