РЀКВАМ, -аш, несв.; рѐкна, -еш, мин. св. -ах, св., прех. 1. Разг. Казвам (в 1, 2, 4, 5, 6 и 7 знач.) нещо един или няколко пъти. Чрез посредници аз предложих на Сладунка сърцето си — мои и нейни близки взеха да ѝ рекват за мен. Ил. Волен, МДС, 10. Идва ми да река: я да се връщаме, няма да си залагаме живота за едно куче! Ама не реквам, а пробивам пъртина все нагоре и нагоре. Пл, 2002, кн. 7-8 [еа]. Една само вековна пречка на наший път стои .. Долу, реквам, турско робство и тиранство! М. Русков, В [еа]. Трябваше, трябваше да му рекна аз две-три думички на него, както бяхме сами в стаята. А. Мелконян, ВНМ (превод) [еа]. — Всички разходи поема фирмата, ще ги плащаме после от заплатата. На ухото му я рекна сумичката, а Киро подскочи ужасен. Ст. Вълев, ВИ [еа]. Речи не ща, че не реквай лъжа. Погов., П. Р. Славейков, БП ІІ, 99.
2. Остар. и диал. Обвинявам, упреквам някого за нещо. Рекне ли ти, рекни и ти. Погов., БНТв ХІІ, 383. — Ако се, мамо, пременя, / а той ми реква свекъра: / — „Защо се, булка, пременяш?“ Нар. пес., СбВСт, 470.