РО̀МОН, мн. няма, м. Поет. Тих, еднообразен и напевен шум, който се чува при плискане на течаща вода (рекичка, поток и др.) или при дъжд. В ромона на рекичката и водоскока, под беседката на манастирския двор, се носеха откъслечни, дошли сякаш от друг свят звуци. Д. Вълев, 3, 270. Чу в тишината ромона на малкото ручейче. Запрепъва се обратно през гъсталака и натопи лице в леденостудената вода. Б. Джанабетска, ПА (превод) [eа]. Отвън ръмеше и сякаш ромонът на дъжда се слива с дремливия шепот на капналите листи. П. Тодоров, Събр. пр І, 1957 [еа]. Всеки лъч се лута да намери / покой в спокойний ромон на вълните. Н. Лилиев, П [еа]. // Прен. Тих и еднообразен шум, който се чува при поклащане на листата на дървета, приглушен говор и др. Листата на близката букова гора затрептяха, задвижиха се и от това се чу тих ромон, меко шумолене. П. Проданов, С, 123. Неволно се вслуша в дребните, едва доловими звуци на стария дом. Проскърцваше дюшемето под нечии стъпки със свой, неповторим шум .., разговорът на слугите се сливаше в глух, равен ромон. В. Мутафчиева, ЛСВ ІІ, 52.