РУНЍЧЕСКИ, -а, -о, мн. -и, прил. Археол. Езикозн. 1. Който представлява руна. Олаф изряза от твърдо дърво шестнадесетте скандинавски рунически букви и ги залепи на една гладка дъска. К, 1969, кн. 5 [eа]. Изследванията на Кизласов показват, че по време на първия тюркски хаганат през VI век от н. е. тюркските рунически знаци са заимствани от региона на Согда и Бактрия. Б. Шкодров, РЦ [eа].
2. Който се състои от руни. С. Петева защитава тезата, че възникването на руническата писменост е естествен процес, резултат от съзряването на прабългарския етнос. Археол., 2002, кн. 4 [eа]. Наред с тюркоезичните надписи с гръцки букви държавната канцелария и част от прабългарското население са си служили дълго време след основаването на държавата с руническо писмо. Ст. Ваклинов, ФСК [eа]. Докладчикът обърна внимание на някои нерешени въпроси по изучаването на прабългарския език, разчитането на руническите надписи от находища в Североизточна България и Добруджа. Археол., 1987, кн. 4 [eа]. Рунически паметници.