САЙБЍЯ, -ѝята, мн. -ѝи, м. Диал. 1. Човек, който е собственик на къща, земя, добитък и ги стопанисва, грижи се за тях; стопанин, евсайбия. Койчо поспоменал майци си, че им е тясно за добитъка, та бива да махнат преградата на тяхното дворче. – Каквото обичаш, синко – отвърнала му кака Дина. – Ти си сайбия на къщата. Т. Влайков, Съч. II, 292. – Купувайте – вика Хаджията. Аз му съм сайбията [на имота] и го продавам. Ц. Церковски, Разк., 250. – Той е сайбията на това място и сега ще ме нарука – прибави Атанас и се озърна към мулетата си, които пасяха тучната трева по полянката. Ив. Вазов, Съч. ХVІ, 27. Мина ми през ума, че полицаите сега дебнат в мрака да хванат сайбията на магарето, а хванат ли го, вапцахме я! К. Митев, ПБ, 423. – Пусто остало лозето, / кога си няма сайбия / да го покърши, повърши, / повърши, още прекопа. Нар. пес., БНТв VІІІ, 88. Скита се като куче без сайбия. Послов., П. Р. Славейков, БП ІІ, 118.
2. Човек, който има правото, властта да се разпорежда с нещо според своята воля, желание, да определя реда някъде; господар. Хаджи Донко (разсърден и възбуден): – Ти кехая ли си ми мене, бре? Аз сам съм сайбия на парите си! Каквото искам, това ще взимам! Т. Влайков, Съч. IV, 369. – Дръжте се човешки, бре. В моята къща аз съм сайбията. Сл. Трънски, Н, 673. Сега за пръв път си бе сам сайбия. Денем ходеше в църковното кафене, пиеше кафе с чорбаджии и големци. Вл. Свинтила, СЗЗ, 164.
3. Според народните поверия – дух (в образа на човек или на смок, змия или друго животно), който пази село, къща, мост, река, извор, нива и др.; стопан, стопанин, наместник3. Във Велешко сайбията на къщата се явява като старец с бяла брада или змия. Ст. Генчев и др., ЕБ III, 52. В Габровско казват, че всяка нива си има „сайбия“ – смок, който я пази от град. Този смок не бива да бъде убиван, за да не се предизвика така градушка, и всеки ден му носят мляко в паница. В. Шарланова, БНМ, 53. „Никой овчар да не убива змия на Костова ливада, защото тя е сайбия на цялата планина!“ К. Канев, ЮЕ, 120. // Светия, който е господар, повелител на нещо; стопан, стопанин. В Родопите, Странджа и междуречието на Струма и Места се почита св. Марина като сайбия, господарка на змиите. Ст. Генчев и др., ЕБ III, 43. Болестите си имат светии, които се смятат техни стопани – сайбии. Ст. Генчев и др., ЕБ III, 81.
– От араб. през тур. sahip. – Друга форма: с е й б ѝ я.