САЛМУ̀ВАМ, -аш, несв., непрех. Диал. Не стоя мирно, лудувам, палувам; беснея. „Учителю, те всички редовно дохождаха и не салмуваха и слушаха, както им заповяда.“ М. Кънчев, В, 92. „Когато децата наченат да четат, началникът ще ходи от чин на чин и ще гледа навред кой какво прави; и като види някого от учениците, че салмува, ще го доведе при мене.“ М. Арнаудов, ЖТИ І, 81. Ний сме виждали деца на хора от доста порядъчна среда как задружно с тези гамени салмуват по улиците, мерят на птичета било с прашки, било с ръка. СГл, 1908, бр. 40, 2.
– От тур. salmak.