САМОБИЧУ̀ВАНЕ, мн. -ия, ср. Книж. Отгл. същ. от самобичувам се. На този свят душата се пречиства, извисява и чрез физическото наказание, чрез самобичуването на тялото. В. Проданов, Б, 124. Самоирония, самобичуване, самокритика – ето същността на габровския хумор. Ив. Коларов, Е, 47. Разбира се, Бай Ганю никога не би се издигнал до тоя морален патос на Гоголевия херой, както и Алеко не би се издигнал до онова изключително, върховно нравствено съзнание, което може да превърне душата на един изобличител в източник на безкрайни самобичувания и самоотречения, да я опустоши и доведе най-сетне до трагична безизходност. Б. Пенев, ИНП, 184.