САМОГЛÀВ, -а, -о, мн. -и, прил. Диал. 1. Който върши нещо, без да се съобразява с другите или без да се вслушва в чуждото мнение; своеволен, своенравен. Груб, безсърдечен, самоглав и жесток баща на младост при синове и снахи, на старост изпадва да ся скита той по улици и кръчми без семейство. П. Оджаков, ИБП II, 74-75. А каква е блага и умна – на всяка приказка знае цената, не възразява, не е никак самоглава. ЛГ, 1940, бр. 479, 3. // За дете – непокорен, непослушен, немирен; своеволен. Дете, което няма авторитет над себе си, става самоглаво, нахално, безхарактерно, грубо, каквото ще бъде и после – в живота. НК, 1928, бр. 9, 2.
2. Който сам е глава на семейство. Кой може да дохожда на събранията? Вдовици самоглави къщовници и стопанки присъствоват ли на събрания, и жени мъжетници, когато мъжето им ги няма тука? П. Оджаков, УПО (превод), 43.