САМОСТÒЙНОСТ, -ттà, мн. няма, ж. Книж. 1. Отвл. същ. от самостоен (в 1 – 3 знач.); самостоятелност. В края на XIV век разпокъсаното българско царство попада под турска власт и загубва своята политическа самостойност. Б. Пенев, НБВ, 3. Стремежът към самостойност и отцепване на „външните“ боляри, прехвърлянето им ту към България, ту към Византия разкриват политическата и людска съчлененост на старата ни държава. Ив. Xаджийски, БДНН I, 2. Сам неук, той [Христо Георгиев] е гледал отвисоко на бедните „учени“, които проявявали самостойност в убежденията си и независим характер. М. Арнаудов, БКД, 84. Изборът от тие всички най-добри засега ръководства и учебници за народното школо оставят се на главните учители из уважение към нихната самостойност в преподавателската им и отхранителна деятелност. ПСп, 1876, кн. 11-12, 191.
2. Остар. Самобитност. По своя строеж житието представя нещо своеобразно и самобитно – напълно независимо от обичайната византийска агиографска традиция. Тази самостойност в изложението се съзира още в първите редове на житието. Ив. Дуйчев, РС, 53.