САРАЦЍНИ мн., ед. сарацѝн м. 1. Само мн. Истор. Название на бедуинско племе в древна северозападна Арабия (срещано в произведенията на античните автори). Императорът бил убит от собствените си слуги. Щом узнало това, племето на сарацините, което вече било нахлуло в Александрия и Египет, веднага пристигнало с много кораби и връхлетяло връз Сицилия. Кр. Гагова, ИЛ (превод), 128-129.
2. Истор. През Средновековието – прието в християнска Европа название за арабите мюсюлмани и за други мюсюлмански народи, населявали Арабския халифат (Сарацинската империя). Родос е наистина прастар, познал властта на елини, перси, римляни, византийци, сарацини и разни безименни отцепници. В. Мутафчиева, СД, 98. – Сарацин ли си? – Аз съм... – момчето замлъкна, преди да отговори. – Не съм сарацин. Бях оръженосец на един английски рицар, който ме продаде на сарацините, за да осигури завръщането си у дома. Д. Петрова, РГ (превод), 12. Край егейските талази / споменът се още пази / на пиратските дружини – / каталани, сарацини – / орди диви, кръвожадни. Ив. Вазов, БМ II, 166.
3. Разш. Остар. Мюсюлмани. Сам той [рицарят] в пътеписа си отбелязва: „Тъй стигнах до Траянополи, град, съграден от един цар, наречен Траян. Сарацините (сиреч мюсюлманите, турците) приказват, че той имал овчи уши“. БНТв ХІ, 27.
– От араб. – Друга (остар.) форма: саракѝни.