САТАНÀ, -та, мн. -и, м. 1. Само ед. В религиозно-мистичните представи на християни и израилтяни – зъл дух, свръхестествено същество, въплъщение на злото начало; дявол, велзевул, луцифер. Аз, Йоан, облегнат на тайната вечеря на гърдите на Исус Христос, господа наш, рекох: „Господи, кой ще те предаде?“. И господ ми рече: „Който потопи ръката в блюдото, в него ще влезе сатаната и той ще ме предаде“. М. Войнов и др., ЛИ IV, 111. Те [богомилите] са изчадия адови и вървят по сатаната, той ги води днес насам, а утре нататък, но където и да са, те са против бога. Д. Талев, С ІІ, 123. Богомилите не са вече тъй кротки. Между тях има заговор да убият царя. Учат даже простите, че той бил самият сатана, а сатаната трябва да бъде погубен. П. Карапетров, П, 9. И беше там в пустинята четиридесет дни и изкушаваше го сатаната. Н. Рилски, НЗ (превод), 66.
2. м. и (разг.) ж. Прен. Много зъл, жесток, коварен човек. „Радвай се и ти, сатана с погони и генералски мундир, който се наричаше Каулбарс и който дойде у нас да насъскваш брат против брата. Иди, иди, сатана, и се похвали на своя господар да ти окачи някой орден!“ С. Радев, ССБ ІІ, 360. Ходила във вестника, ревала, клела, лъгала… Наложиха ме да дам името си на близнаците. Децата се наричат Милен и Драган Кочеви. Ето докъде ме докара тая сатана. Б. Болгар, Б, 120. Двама юзбашии съсякох, / вътре в самия редут! / Ето сабята, която / от по-дъртия земах. / Другия заклах, когато / ме нападна… Не, сбърках! / Той бе ранен, сатаната. Ив. Вазов, Съч. II, 26.
◊ Оставил съм дявола, уловил съм сатаната. Диал. Не съм се отказал да действам по същия непочтен начин, отказал съм се само привидно от непочтени действия.
– От гр. σατανᾶϛ от евр. šatan ‘противник, враг’.