СВÀКОВ, -а, -о, мн. -и, прил. Диал. 1. Който се отнася до свако; калеков. Каква е била колибата, не помня, но помня едно събитие, което ни накара да бягаме от нашия бостан и да идем по-горе, все край Глоговец, при сваковото лозе, да правим друга колиба. Ц. Гинчев, ПНД, 122. А стените на сваковия дюкян дълго време се красяxa от Ботевия „Будилник“. Ст. Чилингиров, ДД, 42. Отидох у лелината си дъщеря да искам огън, че като излезе сваковата кучка, та щеше да ма ухапе. П. Р. Славейков, БП II, 24.
2. Като същ. свакова<та> ж., сваково<то> ср. Галено, фамилиарно обръщение на свако към негов племенник или негова племенничка. – Измъкнах се пак в тъмното, да не ме усетят – и къде мислиш отивам? На гарата пак, сваковото, на гарата. Чудомир, Избр. пр, 190. – Свако, не ме ли познаваш! – Ела, ела, сваковото... Знам, аз вече получих вест от леля ти! Ст. Дичев, Р, 42. – Ненчо льо, мило, сваково, / в Габрово аскер нападнал / чаршията са затворила. Нар. пес., СбНУ ХХVI, 98. свакови мн. Домът и семейството на свако. Нарами кривак божешки, / облече дрехи просешки, / та па си тръгна, отиде / у свакови си на госте. Нар. пес., СбНУ XLVI, 18.