СВÀТОВ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. Който е на сват. Снощи ме срещна Коста, сватовият Деянов син. Г. Караславов, СИ, 155. Там баща и майка жалят без прилика, / че веч дъщеря им нова длъжност вика... / При мене да ги свържа, мислех си отдавна, / сякога бе тази моя мисъл главна; / та жена ми след мен при тях да добрува / и в дом чуждий сватов тя да не слугува. (превод) ПБП, 1921, бр. 27, 216. Деверът „рипва, прерипва“ в градината и го [трендафила] накъсва, за да нахрани сватови коне. СпБАН, 1919, кн. 18, 142. Сватова и сватина длъжност е да пригледа дом девичин еще от двора, каква уредба има. Г. С. Раковски, П I, 101. „Изпихме пивото“, казва се в една песня, „и търколихме бурето, с клатене глава и със смигване примамихме сватовата щерка“. СбНУ IV, 210. Сватова къща.
2. Като същ. сватови мн. Разг. Домът и семейството на сват и сватя. – Ходихме на гости у сватови.