СВЕНУ̀ВАНЕ ср. Диал. Отгл. същ. от свенувам се; свенене, свеняване, свян. – Помози ви Бог, момичета – продума той с малко сподавен от стеснение мъжки глас. – Дал Бог добро, бае Ненко – му отвърна Донка, която първа се съвзе. Тоя момък ѝ беше роднина. И затова тя без свенуване му отвърна. Т. Влайков, Съч. I, 1941, 16.