СВЕЩЕНОНАЧÀЛНИК, зват. -ко и (остар.) -че, мн. -ци, м. Църк. В православието – свещенослужител с най-висок сан (на църквата като институция, на храм, манастир или при конкретно богослужение). Той е наречен архиепископ, но не патриарх, защото житието на св. Ивана Владимира било написано след падането на България, когато охридските свещеноначалници се наричали само архиепископи. Ив. Снегаров, ИОА І, 29. Отче свещеноначалниче Николае, моли Христа Бога да се спасят нашите души. ПМ, 41. Писмото до свещеноначалника и ръководител на храма „Св. Стефан“ в Цариград е написано от учителя Янко Христов. Н. Хрисимов и др., МСЧ IV, 252. Вместо да се подчинява и ръководи от чужди патриарх, [Българската църква] поиска да има свой свещеноначалник, какъвто е имала, преди да бъде заграбена от фенерското духовенство. Лет., 1909, 155.
– Друга (остар.) форма: с в я щ е н о н а ч à л н и к.