СВИРНЯ̀ ж. Разг. 1. Свирене с музикален инструмент или с уста. Питам го как се е научил да свири. – Свирнята се не учи. Тя иде извътре. Н. Хайтов, ШГ, 40. Сега ракията вече замъгляваше ума му, и мъчно му беше, и весело, свирнята на Великин го потапяше в някакво сладко блаженство. Й. Йовков, ЧКГ, 161. Суровият хайдутин се разнежвал, когато слушал свирнята на кавала. Н. Ферманджиев, РХ, 45. Понякога се чуваше свирня от гусла и едновременно пискливо ручило на гайда. Ст. Загорчинов, ДП, 334. Дочух някаква игрива свирня с уста зад себе си. Извърнах се да мерна майстора – по улицата нямаше никого. О. Василев, ЖБ, 166.
2. Свирене, издаване на еднообразни или пискливи звуци от птица, насекомо. Стихнало полето, опустял друмът, от близо и далеко се понесла свирнята на щурците и приспала всичко. П. Тодоров, И I, 128. Обаждаха се и гривеци, като че ли се сърдеха на дрозда, който се беше унесъл в свирнята си. Ст. Станчев, ПЯС, 30.