СВИРУ̀КАНЕ, мн. -ия, ср. Разг. Отгл. същ. от свирукам и от свирукам се. Докато слизаше по стълбите, веселото му [на Бебо] свирукане огласяше всички етажи. П. Вежинов, СО, 106. В това време слънцето се скри и сянка падна над Петгласец. Тогава позаглъхна пронизителното свирукане на сивите щурци. А. Дончев, ВР, 127. С усмивка човекът слуша пролетното свирукане на птиците. А. Гуляшки, ЗВ, 540. ● Обр. Песента беше простичка – една от малкото весели родопски мелодии, нещо близко до нехайното свирукане на вятъра. Н. Хайтов, ШГ, 44.