СГЪ̀РЧЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от сгърча1 като прил. 1. За тяло или част от него – който е силно изкривен, свит. Дядо Милко изправи сухо сгърчено тяло, направи с ръка сянка на очите си, та погледна към друма. Ил. Волен, ДД, 99. Щом вдигнеха глави, замаяните войни виждаха наред със себе си окаяното окървавено, сгърчено лице на врага. А. Дончев, СВС, 809-810. Край мене се валяха сгърчени и обезобразени трупове на хора и животни. П. Бобев, К, 31. Вън шуми / безутешният есенен вятър, / носи сухи листа / като сгърчени старчески шепи. А. Германов, М, 53.
2. Който е станал на гънки. Евлоги прихлупи лице върху сгърчения картон и затвори очи. А. Гуляшки, Л, 419. Гъсокът дигна единия си крак с черна сгърчена ципа. Й. Йовков, АМГ, 164. Най-напред се оголи разсечената плодородна пръст и се откриха корените на дърветата. Страшни, сгърчени и силни бяха те. А. Дончев, ВР, 121. И не с прах вятърът ме поръси, / а с жълти сгърчени листа. Д. Дебелянов, С 1946, 7.