СДЪРВЀН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от сдървя като прил. Остар. Вдървен. Той лежеше неподвижен и безучастен – заприличал на сдървен труп. М. Кремен, СС, 7. Един войник с качулка около ушите и с гола сабя в сдървена ръка бавно се разхождаше около тях – караулеше. Т. Влайков, Съч. ІІІ, 14. Не са минали нито десет дни, комшийките намерили един ден баба Балашка пременена, натъкмена, забрадена, с кръстле и вощеница в ръцете – простряна на одърчето и сдървена. М. Георгиев, Избр. разк., 122. Тогай вампирот лежал унътре като сдървен, без да може да са подместе. Нар. прик., СбНУ III, 149. ● Обр. Тъжовно са запустели градини, дворове, къщи, никой се нигде не мярка, сякаш сдървеното небе е прихлупило под своя саван живота. П. Тодоров, И ІІ, 149.