СЕБЕЛЮ̀БЕН, -бна, -бно, мн. -бни, прил. Остар. Книж. Себелюбив. Светостта на калугери и дервиши е лъжовна светост. Алчна и себелюбна праведност е тяхната, защото цели само собственото им добруване – в отвъдното. Ц. Родев, Т, 722. „Горко, човече, облечен в безсрамност, с душа себелюбна.“ А. Разцветников, Избр. пр III (превод), 12.