СИНДИКАЛЍЗЪМ, -змът, -зма, мн. няма, м. 1. Истор. Течение в международното профсъюзно движение, възникнало в края на 80-те години на XIX век и разпространено в някои страни от Западна Европа и Южна Америка, което отрича необходимостта от политическа партия на работниците и от участието на работничеството в политическата борба, като издига на преден план обединяването в профсъюзи и воденето на икономическа борба чрез стачки; самосиндикализъм. В началото на 30-те години Льо Корбюзие се увлича от идеологията на синдикализма, издигаща в култ независимите аполитични съюзи на работниците като основа за нова система на социално управление и организация на обществения бит. Е. Христова, САУФ, 29.
2. Движение и дейност за защита на социалните интереси на трудещите се чрез обединяване в професионални съюзи, синдикати (в 1 знач.). Още в 1904 г. синдикалното движение [в България] се формира в два крайно враждебни съюза. Единственият благоприятен резултат, който е достигнат, въпреки разцеплението, благодарение на по-умерения синдикализъм, е натискът и съдействието за изграждане на българското социално законодателство. ЮКГС, 304. Там, където има висока степен на синдикализъм и влиятелни синдикати, е наложително създаването и поддържането на коректно и ефективно социално партньорство, за да се избегнат или разрешават по мирен начин трудовите конфликти, да не се допускат стачки. Д. Каменов, ФП, 58.
– Фр. syndicalisme.