СЍНКОВИЦА ж. Диал. 1. Обикн. в обособена част – за изразяване на шеговито до укорно отношение към млада жена, която се отличава с вида си или с поведението си; сѝница, синовица. Ха-ха-ха, хи-хи-хи – и туй то. Туй знае Албена. Ама пък е хубава, синковицата! Й. Йовков, А, 54. Е сега, аз оставих срама настрана, полека-лека издебнах я, допипах я за ръката и грабнах китката от главата; не щеш ли тя, синковицата, да са издръпне от ръце ми, измъква китката и я разкъсва на парчета. Ил. Блъсков, ЗК, 183.
2. Здрава, силна, яка жена; сѝница, синовица, здравенячка, бабанка2, бабаджанка2. Майка му в селото бе му избрала и приготвила мома селянка: добра, работна, здрава синковица. Китка V, 1886, кн. 14, 28.