СИНТЕТЍЗЪМ, -змът, -зма, мн. няма, м. 1. Езикозн. Типологична особеност на езика да предава отношенията между частите на изречението чрез граматични форми на думите (т.е. чрез техните окончания, обикн. падежни). Противоп. аналитизъм. В прехода от синтетизъм към аналитизъм в именната система на българския език трябва да виждаме сложен процес, в който вътрешните закони за развой на езика се преплитат с влияния, които идат от специфичната балканска среда. К. Мирчев, БЕВ, 47. Българските диалекти дават интересен и богат материал, който позволява да се определи част от пътя, по който българският език преминава от синтетизъм към аналитизъм, т.е. за пътя, по който изчезват падежните форми при имената. Ст. Стойков, БД, 32. Еволюцията от синтетизъм към аналитизъм в развоя на именните системи е присъща на много индоевропейски езици. НТПУ, 2013, т. 5, кн. 1Б, 304.
2. Изк. Направление в живописното изкуство, възникнало във френската живопис в края на XIX в. като реакция на импресионизма, за което е характерно създаване на изображения без детайли, използване на декоративно обобщени цветни петна, основани на въображението образи със символен характер. Защитници на Гогеновото изкуство били Емил Бернар, Русел и други живописци, съчувствуващи на синтетизма. Н. Райнов, ИПИ XII, 88.
3. Особеност, свързана със синтез, съчетаване в едно цяло на различни същности, явления. Обучението по театър е обучение по синтетизъм, обучение за това, че сцената изисква в един и същ момент да се движиш, говориш, мислиш, чувстваш... М. Кортенска, КК, 159. Стремежът към синтетизъм на художественото мислене ще позволи на поета да надникне отвъд фасадата на видимото; ще насочи зрението му към по-дълбинни пластове; ще разкрие вътрешното движение на историческия процес. Ив. Гранитски, Съч. I, 264.
– От фр. synthèstisme от гр. σύνϑεσις ‘поставяне заедно, съединяване’.