яд1, ядъ̀т, ядà, мн. я̀дове, я̀да (сл. ч.), м. 1. Силно душевно раздразнение, породено от чувство на негодуване, гняв, възмущение от някого или нещо. Ще го убия! — извика той и от яд лицето му още повече се изчерви. Йовков. Чувствувах, че и в моята душа расте вражда, закипява яд. Г. Райчев. Най-после му се удаваше случай да излее яда си върху някого. К. Петканов. В яда си, без да ща, нагрубих и майка си. Д. Калфов. 2. Обикн. мн. Неприятности, грижи. Вие спите — мен в гърди / силен пламък, яд гори / и гняв ще ме умори. Ботев. Език свещен на моите деди, / език на тая, дето ни роди / за радост не — за ядове отровни. Вазов. Залисани в прибиране на гроздето, те бяха забравили грижи и ядове. К. Петканов. □ Бера ядове (разг.) — ядосвам се. Яд ме е — изпитвам чувство на яд; ядосвам се. Право да ти кажа, приятелю, яд ме е на тебе. Изпуснахме заека. Елин Пелин.
яд2, ядъ̀т, ядà, мн. няма, м. Остар. Отрова. Смъртта бе за него приятел и брат, / зашил беше тайно в ръкава си яд. Вазов. Внезапно в камъняка там напечен / змия отровни ме клъцна. / Но зъбите изляха на обувката / ядът си лют, неизлечим. Вазов.