Не Мишо, а бай ти Мишо!

публикувано в: Лексика | 0

Иво Панчев

В българската култура и нейния основен изразител и пазител българския език се демонстрира явно уважение към по-възрастния. Децата от малки разбират, че Мишо от групата в детската градина е просто Мишо, а Михаил Георгиев от същия вход е бай Мишо, бате Мишо, чичо Мишо или пък дядо Мишо. Когато става дума за възрастни, в подобно уважително положение са както мъжете, така и жените – кака, стрина, леля, баба Мика. Тези батковци, каки и други „овъзрастители“ се усвояват от малките носители на езика по-рано от господине/госпожо и учтивата форма на обръщение. Виждам в това една от премъдростите на културата и езика: на малкия човек светът се представя като населен с роднини, с добронамерени човешки същества.

Само уважението към възрастните ли кара говорещите български език да наричат мъже над определена възраст бай/бае, или тази „титла“ свидетелства и за нещо друго? Най-добре е отговорите на подобни въпроси да се търсят в речниците. Тъй като искам да се ориентирам за произхода на бай/бае, ще започна с Българския етимологичен речник. Там научавам, че бай/бае е съкратена форма на „по-голям брат, бате“ и в по-общ план означава „обръщение към по-възрастен мъж“. В онлайн изданието на Речника на българския език научавам още за използването на думата: „в съчетание с мъжко собствено или фамилно име за интимно, свойско назоваване на по-възрастен мъж или за обръщение към него“. Сега мога да обобщя, че ако наречем някого бай/бае, той трябва да е от мъжки пол, да е по-голям от нас, да изпитваме чувство на близост към него и най-вече езиковата ситуация да позволява подобно наричане: бай/бае се намира в по-ниския разговорен пласт на езика.

 

в. „Аз-буки“ бр. 50, 13 – 19 декември 2018 г.