Иво Панчев
Ние, българите, учим чужди езици. Когато произнасяме чуждите думи и сравняваме произношението си с това на носителите на съответния език, виждаме, че при нас нещо е по-различно. Произнасяме както трябва, знаем какво искаме да кажем, пък нещо ни отличава от англичаните, французите, руснаците… Акцент. Ние имаме акцент.
В училища, университети и езикови курсове ни учат, че трябва да сме изрядни, дори перфектни – да говорим „като тях“. Спорно е до каква степен един носител на българския език може да усвои перфектно чужд език говоримо. Факторите са известни: двуезичен ли е човекът, на каква възраст е, къде живее, как изучава чуждия език (например занимава ли се редовно във фонетичен кабинет) и др. Въпросът за мен обаче не е дали е постижимо, а дали е нужно. Смятам, че не е нужно да опитваме да се слеем с хората от езиковата група, която говори изучавания от нас език. Скромните ми наблюдения показват, че носителите на чуждия език приемат по-добре чужденеца, който не опитва да прикрие своята „чуждоезичност“. Помислете, не ви ли става приятно, когато чуете някой чужденец да говори на български с акцент и дори с дребни грешки? Същото е и с носителите на чуждия език по отношение на българите. Акцентът е знак, че този „чужденец говори на моя език“, т.е. акцентът на чужденеца е комплимент към носителя на съответния език, свидетелство за положени усилия, отделено време и средства за обучение.
Не бива да се срамуваме от акцента си – ние сме българи, нашият език е българският. Нека усилията ни при изучаване на чуждия език да бъдат по-скоро в посока на правилен словоред, точна граматика и по-богат речник.
в. „Аз Буки“ бр. 7, 15 – 21 февруари 2018 г.