Аз викам…, той ми вика …

публикувано в: Лексика | 0

Иво Панчев

 

Гръмогласният (поне в първото си речниково значение) глагол викам в съвременната разговорна реч често означава ‘казвам, изричам, отговарям’:

Аз му викам да остави тая работа, а той ми вика, че не можел, понеже, вика, баща му щял да се сърди.

Има много подобни примери и от тях личи, че викам се е превърнал в паразитна дума. Паразитна може да бъде всяка дума, която често и не на място се появява в речта ни, но има и признати „шампиони“ като значи, нали, ами, така, човек, брат(че), принципно, фактически и др.

Лесно е да се заяви, че употребата на паразитни думи е признак за ниска езикова култура и че подобна употреба трябва да се избягва. По-добре е обаче да тръгнем по малко по-труден път и да си зададем въпроса какво ни дават паразитните думи, защо ги използваме и после да потърсим как да ги ограничим. Ясно е, че те ни отнемат образа на езиково културни хора, но какво получаваме в замяна? Получаваме време за конструиране на фразата си – докато устата ни разтяга паразитната дума (ами-и-и, така-а-а), мозъкът ни реди тухличките от следващите думи. Получаваме средство за въздействие върху нашите слушатели – например, ако искаме да ги включим в един по-интимен кръг на споделяне: викам, брат(че). Получаваме средство ние самите да дадем заявка за приобщаване към определена субкултурна, възрастова, социална и т.н. група: майна, колега. Получаваме средство да изглеждаме „по-учени“: фактически, предвид.

Като знаем какво биха могли да ни дадат паразитните думи, остава да се опитаме да го получим по друг начин. За да постигнем комуникативните си цели в разговорната реч, без да прибягваме към употребата на паразитни думи, разполагаме с богат арсенал от средства (езикови и други): синоними, интонация, скорост на говорене, сила на гласа, език на тялото и др. Викам, че може да пробваме, нали?

 

в. „Аз Буки“ Бр. 3, 21. I – 27. I. 2016