Магдалена Абаджиева
В съвременната българска реч все по-рядко се среща обръщението синко, което е широко засвидетелствано в художествената литература и в народните песни. Според Речника на българския език (//ibl.bas.bg/rbe) тази дума се използва като свойско, нежно обръщение на по-стар човек към дете или млад човек. Нейният произход представлява интерес, тъй като в старобългарския език звателната форма на съществителното име съінъ e съіноу или съіне, като и двете се срещат в едни от първите запазени старобългарски паметници. Обръщението синко няма общо със стария звателен падеж на съществителното име син. Това е умалително име, което изпълнява функцията на обръщение и преминава в съвременния език от народните говори. Среща се още в новобългарските дамаскини. Тук ще дам пример от книжнината на българите католици на народен език от XVIII в.:
Rece Bascta mu: Gospod Sinco scte si nameri kurbanet [Рече баща му: Господ Синко ще си намери курбанет] (Ръкопис 747 от сбирката на Румънската академия на науките на Петър Ковачев Царски от 1779 г.: 12).
Според Българския диалектен архив думата синко може да бъде обръщение както към мъже, така и към жени:
Стàни, Мùто, стàни, сùнко,
поизмèти дворòвете,
понарèди столòвете. (Сборник за народни умотворения, XLIX, 305, с. Пишене, Брезнишко).
Примерите говорят красноречиво, че обръщението синко има дълга традиция на употреба и се среща още в книжовния ни език на народна основа през XVII в. Факт е обаче, че в съвременната реч тази форма е силно ограничена. Причината за това може би трябва да се потърси в промяната на начина на общуване, при който реалният контакт днес често е заменен от виртуални форми, а това заличава съкровеното звучене на езика и го лишава от изразни средства за предаване на лично отношение.
в. „Аз-буки“, бр. 48, 28 ноември – 4 декември 2019 г.