Атанаска Атанасова
Цитатът е текст (дума, израз, изречение), включен без изменение в друг текст, т.е. цитатът представлява точно предаване на чужд текст. Затова, когато цитираме, трябва да си даваме сметка за подводните камъни при цитиране. Те са няколко, а именно: употребата на кавички, комбинацията от препинателни знаци за край на цитата и край на изречението, в което е включен цитатът. Правилата за тях са подробно изяснени в Официалния правописен речник на българския език (2012: 120 – 124).
Много по-големи затруднения създава необходимостта от смислова и граматическа свързаност между текста, съдържащ цитата, и самия цитат. Това изискване не е регламентирано и става по подразбиране. Именно това е причината, поради която често попадаме на неправилно оформени цитати. Например в изречението: Лирическият герой на Ботев не може „да гледа турчин, че бесней / над бащино ми огнище“, проблемът е именно липсата на граматическа съгласуваност между въвеждащия текст и цитата. Във въвеждащия текст е използвано 3 л. ед.ч., докато в цитата е употребено кратка форма на притежателно местоимение в 1 л. ед.ч. За да бъде коректно цитирането в случая, това изречение би следвало да бъде оформено по следния начин: Лирическият герой на Ботев не може „да гледа турчин, че бесней“ над бащино му огнище, т.е. трябва да се цитира по-малка част от текста, за да може да се постигне граматическа съгласуваност и едновременно с това да се спази и изискването за точно предаване на чуждия текст.
Във всеки конкретен случай, когато цитираме, трябва да се внимава за съгласуване по род и число на съществителните и прилагателните, както и за лице при местоименията и глаголите.
в. „Аз-буки“, бр. 26, 23. – 29.VI.2023 г.