Марияна Цибранска-Костова
Езикът се развива, но в него оцеляват старинни думи и изрази. Понякога се затрудняваме да ги осмислим, защото произходът им не е прозрачен. Такъв е случаят с прочее.
Прочее по произход е старобългарско наречие, образувано от прилагателното име прочь, прочий ‘другият, останалият, следващият’, и се употребява за време или в утвърдително значение ‘наистина’. Изразът и прочее ‘и така нататък’ е бил познат на нашите далечни предци. Съвременните наследници прочее и прочие се осъзнават като архаични. От граматическа гледна точка днес думата прочее се определя по различен начин: наречие, съюз, неизменяемо прилагателно. Въпреки липсата на род и число при тези части на речта и именно поради връзката с традицията понякога се прави разлика в числото: прочее ‘другото, останалото’ се съгласува със съществителни от единствено число, съответно прочие с имена в множествено число. Тази разлика няма задължителен характер и все повече се губи. „Речникът на българския език“ (//ibl.bas.bg/rbe/) ги изравнява по употреба, а в правописните речници се привежда само прочее. За съвременния носител на езика прочее изразява: 1. Заключение и логическо уточняване в синонимна функция на ‘следователно, тъй че, така или иначе’; 2. Изброяване ‘и така нататък, и друго, и останалото’.
Ето няколко примера за употребата на прочее в художествената литература и в съвременната реч:
Прочее, Иванчо беше ученолюбив и не се мислеше за прост човек. (Ив. Вазов, „Чичовци“).
Оцеляват най-приспособените и прочее, нали се сещаш. (Български национален корпус); магазини за фаянс, теракота и прочие; отпуски, равенство и прочее (от интернет).
в.„Аз Буки“ бр. 41, 11 – 17 октомври 2018 г.