Илияна Гаравалова
Четенето между редовете обикновено е приоритет на литературата, защото художественият текст е по-многопластов и богат на смисли. Обратно, при един морфологичен анализ контекстът не играе никаква роля или поне така изглежда на пръв поглед. Думата жена във всички текстове има неизменно следните граматични характеристики: същ. нар., ж.р., ед.ч., нечленувано. Обаче при морфологичен анализ на глагола чете в изречението Той чете всички биха се затруднили.
По принцип многозначността в граматиката се отстранява от системата, за да се избегнат грешки. Има обаче и изключения, особено в глаголната парадигма. Сегашната и миналата свършена форма на глагола чета в 3 л., ед.ч. са омографи, а не пълни омоними, защото при тях ударението пада на различно място (срв.: Той четè сега / Той чèте вчера). Тъй като обаче в българския език ударението не се отбелязва при писане, тази разлика не може да бъде видяна в писмен текст и това може да доведе до грешно разбиране при недостатъчен контекст. В случаи като този с глагола преписвам положението е още по-сериозно, защото омонимията между част от граматичните му форми е пълна и те могат да бъдат различени само с помощта на контекста (напр.: Всеки ден ми препùсва домашните; Хайде, стига препùсва, излез да играем; Препùсва цяло лято, докато приключи; Може да препùсва винаги). За да се избегне поне част от тази объркваща омонимия, в разговорната реч и в някои от българските диалекти при формите за минало свършено време се наблюдава отмет на ударението към окончанието на глагола: Вчера той преписвà до късно. Това обаче противоречи на книжовните правоговорни норми.
в. „Аз-буки“, бр. 29, 16 – 22. VII. 2020 г.