Милен Томов
В нашия правопис съществуват известни ограничения при употребата на буквите ю, я и ь. Съществуващите правописни правила са напълно категорични: не се пишат буквите ю, я и ь след буквите ж, ч и ш. Това означава, че не са възможни буквените съчетания жю, жя и жьо; чю, чя и чьо; шю, шя и шьо. Както лесно можем да забележим, въпросът е тясно свързан с книжовното произношение на звуковете ж, ч и ш.
Посоченото правописно правило и грешките, свързани с неговото нарушаване, се дължат на историята и по-особения характер на тези звукове. Известно е, че самите съгласни ж, ч и ш са меки по своя произход, но в съвременния книжовен език те са твърди и нямат съответен мек вариант, какъвто имат останалите съгласни, напр. б – б’ (бал – бял), л – л’ (лук – люк). Няма двойки думи, в които е налице подобно противопоставяне между меки и твърди ж, ч, ш, а допълнителното им смекчаване в речта (нач’ало, ж’алба, Ш’умен) е некнижовно. Затова и след буквите, които бележат звуковете ж, ч, и ш, не могат да се появяват букви ю, я и ь, които по правило се използват за отбелязване на мека съгласна пред съответната гласна.
Тези правила важат в пълна сила и при предаването на чужди собствени имена в българския език. Освен че трябва да предаваме възможно най-точно звуковия облик на чуждото име, е необходимо, от друга страна, да се съобразяваме и с особеностите на българския книжовен изговор и правопис, които току-що посочихме. Поради това задължително трябва да пишем Жул, Жулиен, Жолио, Жустин, Шонберг, Шонбрун, Джакомо, а не Жюл, Жюлиен, Жьолио, Жюстин, Шьонберг, Шьонбрун, Джякомо.
в. „Аз-буки“ бр. 19, 10 – 16 май 2018 г