|
де1. Вж. где.
де2 частица. Разг. 1. За подкана, подбуда; хайде, нека, я. Я зарежете това. Де за друго да си приказваме. Влайков. Де, недей става такъв! — почна да го утешава воденичарят. Елин Пелин. Убийте ме!... Що чакате? Де, убийте ме, аз съм Ивайло. Вазов. 2. За усилване при подкана, подбуда, увещаване, заповед. Елке, Елке ма,... Ела му речи добре дошъл, де! Елин Пелин. Е, казвай де! Йовков. Слушай, Иглико, не се сърди де. Елин Пелин. 3. В съчет. с е — за възражение. Ти ли ще станеш горски? Не ме бивало, а? — Е де, не се сърди. Аз на шега го рекох. Йовков. Що знаеш прави, но мене не ме бъркай във вашата каша. — Е де, е де — пошегува се Здравко. Кр. Григоров. 4. Обикн. в съчет. тъй де, нали де, право де — при потвърждаване на нещо вече казано или известно. Какъв беше пък приказлив, па работен! Кам сега такива хора? Право де. Влайков. Сега остани при дяда си. Тъй де. Нали той е сам. Ем. Станев. 5. В края на израз — за пояснение на нещо вече известно. Ти, даскале, като идеш там, намери наша Стайка, моята невеста де. Вазов. Какво стана работата с Вълкана, за нивите де! Йовков. 6. Удвоено де, де — за израз на съмнение; ами, хайде де. Мога! викаше Иван Белин — Де, де! — дразнеше го Чубрата. Йовков. Де, де! Не се лигави, не подсмърчай! Аз няма да остана там, не бой се. Йовков. 7. При укор, закана. Аз наш Теня има да му вършея тръне на голата глава, ама де да видим. Чудомир. Диване съм си, диване и туй то! Гонят ли те — бягай, дават ли ти — взимай, ама де главо, де! Елин Пелин. Де тояга де. Де бой де. □ Де гиди — в нар. поезия: за израз на почуда, възхищение. Хубава горо — пусия, / де гиди пушка бойлия. Яворов. Момиче, момиче, / де гиди мряна рибо. Каравелов.
де3 междум. За подкарване на добитък; ди-и! Сивушка направи усилия да го придружи, но не можа, и той се спря. — Де, хайде де! — викна с висок и ободрителен глас Боне. Елин Пелин.
|