апостро̀ф - единствено число, нечленувано апостро̀фа - бройна форма апостро̀фът - единствено число, членувано - пълен член апостро̀фи - множествено число, нечленувано апостро̀фите - множествено число, членувано
АПОСТРО̀Ф м. 1. Грам. Надреден знак във вид на запетая, с който се означава изпусната буква или се предава на български, френски и др. правопис, напр.: наш’та, Жана д’Арк.
2. Прен. Обикн. мн. Книж. Остра дума или забележка, с която предизвикателно се прекъсва говорещо лице. Генков се престори, че не чу апострофа, и продължи да излага марксическите възгледи за ролята на личността. Ем. Станев, ИК Iи II, 68. На другия ден оная паплач от сътрудници, на които статиите и дописките са били хвърлени в коша, като го подхваща — бре, апострофи, бре, освирквания, бре, викове: долу! — докато го бламирали, без да може да си прочете отчета. Чудомир, Избр. пр, 284. — Аз виждам хала ви! .. — уверяваше той, насърчен донякъде от това, че работниците отвръщаха на думите му само със смях и подигравки, но без гневни апострофи. Д. Димов, Т, 281.
— От гр. ἀπόστροφος ‘обърнат настрани или назад’.