мо̀щи - множествено число, нечленувано мо̀щите - множествено число, членувано
- 1. мощи
- - Живи мощи
МО̀ЩИ мн. 1. Рел. Останки от тяло на човек (обикн. признат за светец), изсъхнали и естествено мумифицирани, които се съхраняват в черква или манастир и се почитат като свети.
Прочул се той [св. Иван Рилски] по всички славянски земи. И мощите му станали светиня. Ламар, ПР, 69. От всички краища на Балканския полуостров идели богомолци да се поклонят на мощите [на св. Иван Рилски] и болни — да получат от тях изцеление. Ив. Вазов, Съч. ХV, 25. Навалицата пълнеше храма .., проникваше силом в подземните костници до раклите с мощи. Ст. Загорчинов, ЛСС, 120-121. И обикалят [отците] по котленските къшли с мощите на разни святци и чудотворни икони, които набожните овчари цалуват с голямо благоговение. З. Стоянов, ЗБВ I, 26. Богомилите не почитаха и святиите и запрещаваха на своите последователи да се молят на мощите им. Р. Каролев, УБЧИ, 117. Чудотворни мощи. Нетленни мощи. Свети мощи.Виж повече2. Прен. Много отслабнало тяло на човек. Дълго старицата трепера, отваря широко очи, гърчи се, мята се въз тази, въз онази страна — дано задържи душа в съсухрените си мощи. П. Тодоров, И I, 44.
3. Остар., сега рядко. Тленни останки на покойник; труп. — На̀ тая Лалка умря, сега е мощи, утре е прах. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 105. Може би и тя [баба Костадинка] щеше да офейка, ако не страдаше от предразсъдъци, които ѝ позволяваха да си отиде, без да хвърли бучка пръст върху мощите ми. Тонич, ББК, 135.
◊ Живи мощи. Съвсем слаб, изтощен, приличен на смъртник човек. — Я се виж, на какво си заприличала. Живи мощи. Ще умориш и себе си, и детето от глад. Ст. Чилингиров, РК, 279-280. Три деня лежа той в постеля, като смъртник. Свит, притворил очи, сковал челюсти — нито храна приемаше, нито дума продумваше .. Идва чичо му, .. Говори му, утешава го и най-сетне на четвъртия ден той се дигна — живи мощи. Г. Райчев, ЗК, 125. Слаб (изсъхнал) като <живи> мощи. Слаб, изсъхнал извънредно, много. Лазарчо лежеше в стаичката към улицата, дето рядко го огряваше зъбатото зимно слънце — със старчески извехнало лице, изсъхнал като мощи под големия юрган. Ем. Станев, ИК III, 143. Един монах, стар, изсъхнал като мощи, ни отваря вратата. Ив. Вазов, Съч. ХV, 76.