Речник

влàча, -иш, мин. св. -их, несв., прех. 1. Движа, придвижвам нещо, като го тегля, мъкна след себе си (по земя, вода и др.); влека. Върволица волове бавно и тежко влачат плуг. Йовков. По Дунава минават кораби, които влачат тежко натоварени шлепове. || Прен. Разг. Довеждам след себе си нещо, ставам причина за нещо. Всяко нововъведение в живота ни влачи подире си рой чужди думи в езика. Вазов. Любовта влачи подире си страдания. Вазов. 2. Разг. Нося нещо със себе си; внасям, мъкна. Реката влачи камъни отдалеч и отвсякъде. Караславов. Влача кал в къщи с нечисти обувки. 3. Разг. Неодобр. Водя някого без нужда или насила със себе си. Дотегна на кърджалиите да вървят след един вожд (Индже), който не ги водеше на плячка и на грабежи, а само ги влачеше по пътищата, днес по една посока, а утре по друга. Йовков. Стягай се, бабо, ще те водя на гости. — Къде по това време ще ме влачиш? озъби се баба Севда. Кр. Григоров. Замижи, па давай, само да се отървеш. Инак ще те влачат по конаци и по съдилища. Вазов. Омръзна ми всеки ден да влачиш гости. 4. Разг. Постоянно отлагам завършването на нещо започнато; протакам, забавям. С години влача тая работа. 5. За вълна и под. — разчесвам, разчепквам. Баба Иваница беше седнала и влачеше къдели на дарака. Йовков. влача се страд. □ Влача иго (вериги, хомот) (поет.) — поробен съм, робувам. Забрави туй време, кога /плачех / за поглед мил и за въздишка: / роб бях тогаз, вериги влачех. Ботев. Вей се, черно знаме, под небето, / ... / вей се, позив жалостен на роба, / гдето влачи игото проклето. Вазов. Куче влачи, диря няма (погов.) — не се търси сметка, отговорност за нищо.