|
кѝтя, -иш, мин. св. -их, несв., прех. Диал. 1. Правя някого (нещо) да стане украсен, хубав; кича, гиздя, крася. А и майка ѝ обичаше да кити и труфи своята жадена дъщеря. Влайков. Китя булка. 2. Украсявам с цветя, китка и под. Море Доне, китка китиш / на глава си русокоса, — / дай ми, душо, стрък босилек, / ляво-дясно да го нося. К. Христов. 3. Правя, вия китка. Ох, съгледах, майко, долу во Загоре / първинка девойка, по-ясна зорница, — /... / росна китка вие, роена китка кити, / не китката нея — китка тя отваря! П. П. Славейков. Там си има до три вили, / до три вили самодиви, / цвете берат, китки китят, / китки китят, венци вият. Нар. пес. китя се възвр. и страд.
|