|
кѝтка1 ж. 1. Снопче подбрани и красиво подредени цветя, обикн. завързано с конец. Герчо се спря изненадан, пое Кункината китка, грижливо увита с червен конец и за него прикачена стара сребърна пара. Елин Пелин. Китка се дава за обич, / кога се зора зазори. П. Р. Славейков. Вия китка. Росна китка. || Разш. Снопче стръкове от зеленчук. Ще накъса китка гюзум и магданоз и ще ги изпрати по Личо. Влайков. Околовръст стените имаше нисък одър, а над него — полица, отрупана с китки сушени билки. Ст. Загорчинов. 2. Диал. Усамотена горичка на някое високо място, обикн. с оброчище в нея. На хълма сред село Подгоре, до китка стари брястове, се белееше нова черква и на поляната около нея се трупаше народ. Елин Пелин. До реката се издигаше уединен един гол хълм, увенчан с китка високи дървета. Вазов. 3. Прен. Сбирка от песни или стихотворения. Китка народни песни. □ Синя китка (бот.) — вид плевел по тютюна и слънчогледа. Orobanche г-mosa.
кѝтка2 ж. Част на ръката, която съединява дланта с лакътната кост. Ръкавите на ризата му се спущат надолу, без да са закопчани на китката, със свободни широки отвори. Йовков. Китката ѝ беше украсена с гривна от масивно злато. Дим. Димов.
|