Речник

ръб, ръбъ̀т, ръбà, мн. ръ̀бове, ръ̀ба (сл. ч.), м. 1. Външна линия, получена от допирането на две плоскости под ъгъл. Вълко се подпря на ръба на огнището и се загледа в запалените дърва. К. Петканов. Тя запуши, изпусна няколко кълбета дим и се облегна сърдито върху ръба на креслото. Г. Караславов. Никога не ми се завива свят, дори и когато вървя по ръба на най-стръмната и висока скала. Ем. Станев. || Чупка на панталон, получена при гладене. Той беше дошъл в цивилни дрехи, носеше ярка червена връзка и подръпваше внимателно острите ръбове на панталоните си, когато седеше. А. Гуляшки. 2. Обшит край на дреха, плат и др. Жаждата за пустинята засуши езика ѝ (на княгинята), и с парливо удоволствие притисна до гърдите си грубия ръб на конопената риза, която все още носеше върху своето тяло. Ст. Загорчинов. || Място, където са съединени две части от дреха; шев. Една грозна и кирлива риза и едно безцветно тъмно палто, пукнато по ръбовете от напора на могъщата му снага, го правеха страшен и вдъхваха недоверие. Елин Пелин. Тук ръб шит-недошит, там цяла дупка зей / на панталони му, подкърпвани с парцали. П. П. Славейков. С каква грижливост и с какво умение мама ще я напътва кое как да захване и де с какъв ръб да съединява платовете. Влайков. 3. Диал. Следа, белег от рана. Първа нощ, Аглика, / първа и по слава; / нели ръб на устна имам от тогава? Яворов. Той сецна ризата си, разгърди се и показа ръбовете на отдавна зарасналите си рани. А. Гуляшки.