умѝрам, -аш, несв.; умрà, -èш, мин. св. умря̀х, прич. мин. св. деят. умря̀л, -а, -о, мн. умрèли, св., непрех. 1. Преставам да живея, да съществувам. Аз може млад да загина. / Но стига ми тая награда — / да каже нявга народът: / умря сиромах за правда, / за правда и за свобода. Ботев. Българио, за тебе те умряха / и твойто име само кат мълвяха, / умираха без страх. Вазов. Само той от нас прозре / истина една в живота — / по-добре е да умреш, / вместо да живееш скотски. Вапцаров. Честит е, кой мърцина не умира, / кой може подвизи да завещай. К. Христов. || Обр. Гърмежът умря във въздуха без отзив. Вазов. Цветята, набрани за него, вехнеха и умираха в ръцете ѝ. Елин Пелин. Бледен ден умира там зад борова гора. Ем. п. Димитров. 2. Прен. Книж. Изчезвам, оставам забравен. Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира: него жалеят / земя и небо, звяр и природа / и певци песни за него пеят. Ботев. 3. Прен. Изпитвам до болка силно чувство, желание и др. Кумицата умирала от нетърпение по-скоро да види какво се крие в хубавата нова торбица. Елин Пелин. Умирам от глад. Умирам за сън. Умирам за вода. □ Умирам от смях — смея се до премаляване. Умирам с отворени очи — умирам, без да съм постигнал нещо, което желая. Умрял съм за него (нещо) (разг., прен.) — не желая да го видя, нито да го зная; не го искам.
|