Речник

нрав, нрàвът, нрàва, мн. нрàви, м. 1. Само ед. Сбор от типични психически свойства у човек, отразени в проявите, поведението му; характер. Нравът му, характерът му, духовният човек изчезват из паметта ми. Виждам само високия човек с бледно, кротко лице, мисля, че беше хубаво, и нищо повече. Вазов. Веселият му нрав се изгуби, сърцето му стана тъжно. Елин Пелин. Лазар се спря при двете момичета. Той бе забелязал, че Катерина тая вечер беше не по нрава, си тиха, замислена, тъжна. Дим. Талев. Душа излиза, нрав не излиза. Погов. Буен нрав. 2. Само мн. Общоприети обичаи, установено устройство на дадено общество или среда. Запознаваше ги с всички любопитности на Париж, с живота му, нравите му, характерностите му. Вазов. Горко вам, безумни, овци заблудени, / със гръцка отрова що сте напоени, / дето се срамите от вашия брат / и търсите пища в гръцкия разврат, / и ругайте грешно бащини си кости / и нашите нрави, че те били прости. Вазов. || Само мн. Привички, навици, поведение, държане на човек. Той се свикна с тоя нов живот и придоби войнишки нрави и език. Вазов. Той, дето ходи, носи със себе си своя атмосфера, свои нрави и обичаи. Ал. Константинов. Българите и всичките християни носеха на лицето си и в нравите си отпечатък от гнета на тъмничния живот. Величков. Човек с леки нрави.