Марияна Цибранска-Костова
Сред формите за повелително наклонение в българския език се открояват ела, елате. Те са изключения по формообразуване, тъй като не може да се посочи изходен глагол, към който се отнасят. Формата за 2 л. ед. ч. не съответства на преобладаващите форми с окончание -и/-й (чети, мисли, рисувай). Причината е чуждият им произход.
Ела, елате се извеждат от гръцкия глагол ἔρχομαι, който означава ‘идвам, дохождам, отивам, достигам’. Първоначално ἔλα е частица за повикване. Формите са плод на многовековното езиково взаимодействие между българския и гръцкия език и особено на влиянието на народния гръцки. Те са с разговорен характер, поради което рядко се документират в средновековните текстове. Прякото междуезиково общуване е спомогнало за тяхното проникване в българска среда и на Балканите. Срещат се и в албански.
Формите са засвидетелствани в така наречените Чергедски молитви на седмоградските българи, писани с латиница през XVI в., но съхранили стария говор на предците: iela, ielate. Това население било изселено от Свищовско в областта Трансилвания (Седмоградско) по време на военните походи на унгарския крал Стефан V (1266 г.). Седмоградските текстове отразяват източнобългарски мизийски диалект. Те притежават старинни повелителни форми като вижд > виж и богата старобългарска лексика.
Ела, елате се срещат още във влахобългарските грамоти от XV в. и в дамаскините от ХVII в. Днес се възприемат като повелителни форми на дойда, макар и да не са образувани от основата на този глагол.
в. „Аз-буки“, бр. 36, 9 – 15. IX. 2021 г.