Диана Благоева
В писмената практика понякога се прилага графичен похват, при който фрази (словосъчетания и дори цели изречения) се изписват с малко тире (дефис) между отделните елементи: между битието и човешкото-тук-битие; говори за човека-глас-и-писано-слово; човекът-на-чужда-земя се оказва чужденец вкъщи; човекът в света като човек-срещу-другото-от-него, вероятното Аз, принадлежащо към там-и-тогава културата; естествената нагласа на човека-като-част-от-социалната-нагласа-тук-и-сега. Този похват се среща главно в текстове от областта на научната литература и публицистиката и най-вероятно е повлиян от подобна практика в английски.
Съединяването на фразовите елементи с дефиси има за цел да се подчертае смисловото и понятийното единство на фразата. Преследват се и стилистични цели – привличане на вниманието на читателя. Понякога (но далеч не винаги) чрез начина на изписване може да се различава смисълът: „там-и-тогава културата“ (т.е. културата от посочения тип) и „културата там и тогава“ (т.е. културата в посоченото място и време).
В повечето случаи няма пречки дадено значение да бъде изразено с описателна конструкция (човек, който е у дома си навсякъде вм. човек-у-дома-си-навсякъде). Акцентирането върху смисловото единство на фразата би могло да стане чрез поставяне на словосъчетанието в кавички (сюжетът „идване при града“ вм. сюжетът идване-при-града). Когато съединените чрез дефиси фрази са прекалено дълги, както и при натрупване на поредица от подобен тип фрази, текстът става труден за възприемане, а стилът показва белези на превзетост и неестественост. Ето защо употребата на разглеждания графичен похват не се препоръчва.
в. „Аз-Буки“, бр. 45, 10. – 16. XI. 2022 г.