див, -a, -о, прил. 1. Който се намира в първобитно състояние; първобитен, нецивилизован. Диви племена. || За животни и растения — който живее или който расте без грижите на човека; неопитомен, необлагороден. Противоп. питомен, облагороден. Див глог питомно грозда не ражда. Погов. Дива патица. Дива котка. Див петел. Дива лоза. Диви зверове. 2. Некултурен, прост. Гълъбинка! Такова поетическо име никога не бях чувал!... — Диви сме, господине, нали знаете, прости хора сме, така се кръщаваме. Вазов. || Който отбягва хората; необщителен. 3. Груб, необуздан, варварски. Завикаха диви гърлени гласове и от гората излязоха татарите. Ст. Загорчинов. Закани се и, какъвто е див, може да го направи, може да ме убие. Йовков. Диви нрави. 4. Прен. Пустинен, глух, непристъпен. Дванайсети път / гъсти орди лазят по урвата дива. Вазов. Планините бяха диви, безлюдни. Ст. Загорчинов. Диви пущинаци. || Необработен. Усмирени са / дивите степи / от железния / тракторен бой. Хр. Радевски. 5. Прен. Който е с първична, първобитна сила; стихиен, необуздан. Те пеят... И дива е тяхната песен. Яворов. И всичката поезия твоя / е твойта дива красота. Вазов. Дива прелест. Дива злоба. Дива ярост. 6. Като същ. ср. дивото — ненужното, безполезното, малоценното. Оставил питомното, та гони дивото. Послов.
|