|
връх, върхъ̀т, върхà, мн. върховè, въ̀рха (сл. ч.), м. 1. Най-високата част на нещо. На върха на една ела, / всред Стара планина / орелът съгледал / гадинка нищожна. Михайловски. || Част от планина, от възвишение, по-висока от околната повърхност. Той беше се изкачил на самия връх на могилата. Йовков. На север от тая щастлива морава се виждат двата върха на Стара планина: Кривините и Остро бърдо. Вазов. Спят върхове планински, / загърнати в мъгла. П. П. Славейков. 2. Тънък, заострен край на предмет. Връх на игла. На върха на езика. 3. Най-високата, крайна степен на нещо. Вълчан беше на върха на славата си. Йовков. Тая книга е върхът на глупостта. Вазов. На върха на щастието. 4. Само мн. Ръководни кръгове. □ Вземам връх — побеждавам, надделявам. На връх (разг.) — в самия ден. На връх Нова година. На връх Коледа.
връх предл. Диал. Върху. Премести тежестта на свойто тяло / връх десния си крак изцяло. К. Христов. Ето отведнъж връх тях / паленце изкача — джаф! П. Р. Славейков.
|