|
румèнея, -èеш, мин. св. руменя̀ях, прич. мин. св. деят. руменя̀л, -а, -о, мн. руменèли, несв., непрех. 1. Ставам румен. Сълзите обливаха лицето ѝ, което ту руменееше, ту избледняваше. Д. Немиров. Гунка знаеше, че е хубава. Казваха ѝ го всеки ден другите момичета... Външно тя руменееше, засрамваше се. Г. Райчев. Мария хранеше детето и мълчеше... Ту затваряше очи, ту с ръка оправяше шапчицата на рожбата си, а лицето ѝ руменееше. К. Петканов. 2. Руменея се. Само най-високите чуки на Витоша руменееха. Вазов. Слънцето още не беше изгряло, но небето руменееше. Д. Добревски. Ходеше обикновено небръснат, но под посивялата четина лицето му руменееше като у младеж. А. Гуляшки.
|