|
чèлò1, мн. челà, ср. 1. Горната част от лицето на човек, която е между очите и косата. Ела ме, майко, прегърни / и в красно чело целуни. Ботев. Капчици пот заблещяха по челото на Монката. Йовков. Да те пресрещне старата на прага / и, сложил чело на безсилно рамо, / да чезнеш в нейната усмивка блага. Дебелянов. || Горната лицева част на черепа. Уморените добичета се спряха. Боне отиде пред тях и ги замилва по челата. Елин Пелин. 2. Прен. Оголялата от косми част от темето. А тези там с плешивите чела / били са в живий свят слуги църковни, / и папи, кардинали. Величков (превод). || Обр. Ето там, голият Мургаш с изгорялата си гора къпе чело в небесната синева. Вазов. Леко слиза по каменните чуки гаснещият ден, целува тихо навъсеното чело на Балкана и бързо чезне в зачервения запад. Йовков. Под пладнешки зной и жега, / мълком бледото си чело / теменужката свенлива / към земята бе привела. П. П. Славейков. 3. Прен. Най-предната, началната част на нещо; начало, глава. Отпред, на самото чело на колоната, вървяхме аз и моят приятел, поручик Рандев. Йовков.
чèло2 мн. челà, ср. (итал.). Струнен лъков инструмент, по регистър и размери среден между контрабас и цигулка; виолончело.
|