|
той, тя, то, мн. те; вин. нèго, кратка форма го; нèя, кратка форма я; нèго, кратка форма го; мн. тях, кратка форма ги; дат. нèму, на нèго, кратка форма му; ней, на нèя, кратка форма ѝ; нèму, на нèго, кратка форма му; мн. тям (рядко), на тях, кратка форма им. Лично местоим. 3 л. 1. Означава лицето или предмета, за който се говори. Жив е той, жив е! Там на Балкана, / потънал в кърви, лежи и пъшка. Ботев. В сиромашкия двор на нане Стоичко беше израснала чудна върба. Още от земята тя се разклоняваше на пет здрави и еднакво дебели братя. Елин Пелин. Сивушка — слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо — прави усилие и върви успоредно с него. Елин Пелин. Като зърна той че иде / неговото мило либе, / из юнаци той изскочи / и към нея с пръст посочи. Ботев. 2. Този. Веднъж беят съгледа у тях на стената образа на императора Николая и попита кой е той. Вазов. Ти спомняш ли си / кой бе той? / Това / бях / аз. Вапцаров.
|