|
ту съюз. 1. Съотносителен. Обикн. в съчет. ту ту. За свързване на части на просто или сложно изречение, които означават редуване на противоположни възможности. Не ме ли познаваш? — припомня бай Ганьо, като смесва ту „ви“, ту „ти“. Ал. Константинов. Над нивите летят ластовички. Гледай ги, как ту се издигат високо-високо в синьо небе, ту се спуснат и полетят ниско над самите ниви. Влайков. Вълчицата е още жива, но изглежда, че е на умиране. Очите ѝ ту се отварят, ту се затварят. Йовков. 2. Съединителен. За свързване на части на просто или сложно изречение, като посочва изброяване на различни предмети, прояви; или, било. Драго ти е да упояваш слуха си с тоя непонятен стихиен шум и да потапяш сегиз-тогиз взора си ту в белоснежните, ту зелени, ту тъмни вирове на игривата Рила. Вазов. И по една ивица от няколко сантиметра, опрени с ляво рамо о скалата, един след друг, ловим се ту за камъни, ту за корени, ту за тревата и ето ни над препятствието. Ал. Константинов. Лепо беше хубаво момче Ту овчаруваше по планината, ту ореше в полските села, ту ходеше коларин по чифлиците. Елин Пелин. Само планината насреща и навред наоколо изглеждаше все различна — ту величествена, ту страшна, ту обляна в слънчев блясък, ту по-черна и от най-тъмните нощи и винаги хубава. Дим. Талев.
|